Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде. Утре тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва? Шибил малко се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго.

Sibil, strasny hajduk, koho zandari a kirserdari hladali dlho pod stromami a kamenmi, zliezal z hor, aby sa vzdal. Rano, ked tu spravu mali uz pocut vsade, kto jej mal uverit? Sibil sa tym moc netrapil. Ponahlal sa a myslel na ine.

Мислеше си как преди месец-два, от високите върхари на Сините камъни, където между гнездата на орлите беше и неговото хайдушко гнездо, той видя, че долу по пътя идат жени. Не беше в хайдушките правила да се задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина. Но Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не. „Жени, тук, сред Джендемите - помисли си той, - и това е добра плячка!" И той стана, незагрижен ни най-малко накъде го влече любопитството му. Хайдутите тръгнаха след него, засмяха се и зъбите им лъснаха като на гладни вълци.

Myslel na to, ako pred mesiacom ci dvoma, z vysokych vrchov Modrych kamenov, kde medzi orlimi hniezdami bolo i jeho hajducke hniezdo, videl, ze dolu po ceste idu zeny. V hajduckych pravidlach nebolo byvalo, aby trapili zeny, ani nebolo byvalo miesta pre zeny v hajdukovom srdci. No Sibil porusil uz vela zakonov a nevedel uz, ani nechcel vediet, co je hriech a co nie. "Zeny, tu uprostred Dzendemov - pomyslel si, - aj to je dobra korist!" A tak vstal, bez najmensich starosti, tam, kde ho tahala zvedavost. Hajduci vyrazili za nim, rozrehotali sa a zuby sa im zablysli ako hladnym vlkom.

Слязоха долу, минаха през гората, която още не беше се развила, и излязоха на пътя сред Джендемите. Това място беше най-страшно. Тук пътят се вглъбяваше навътре в дола, извиваше се по едната и по другата страна, чертаеше две дъги, два обръча на капан, в който много хора бяха намерили смъртта си. И както правеха и друг път, хайдутите препречиха пътя, изправиха се там, страшни, брадясали, наметнати с черни арнаутски гугли, отрупани с оръжие. Жените се показаха на завоя и щом ги видяха, спряха се като втрещени; после се втурнаха, едни надолу, други нагоре, и започнаха да бягат, но краката им се подкосяваха и те само лъкатушеха на едно място, като ударени птици. Прималели от страх, те паднаха на земята и заплакаха.

Zliezali dolu, minuli les, ktory este nerozkvitol, az zliezli na cestu uprostred Dzendemov. To miesto bolo najstrasnejsie. Cesta sa tu vhlbala do doliny, vinula sa po jednej i druhej strane, rysujuc dva obluky, dve obruce pasce, v ktorej vela ludi bolo naslo svoju smrt. A ako prechadzali druhou cestou, hajduci im cestu skrizili, vyliezli tam, strasni, bradati, zahaleni v ciernych arvanitskych kapuciach, po zuby ozbrojeni. Za zatackou sa objavili zeny a len co ich uvideli, zdesene zastavili; potom sa rozbehli, jedny dolu, ine hore, zacali utekat, no nohy sa im plietli a tak sa len motali na mieste, ako dobite vtaky. Oslabene od strachu, padli na zem a rozplakali sa.

Хайдутите не се трогнаха, те дори не ги и погледнаха. Тяхното внимание беше другаде: една жена стоеше още на пътя, млада, хубава. И как беше пременена! Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра божигробска престилка, сребърни пафти. А на шията и тежки нанизи, ред едри алтъни, ред рубета и махмудии. Къде беше тръгнала тъй натруфена, на сватба ли? Луд ли беше тоя баща, който беше я пуснал сама из тия планини?

Hajdukov to nedojimalo, dokonca sa na ne ani nepozreli. Ich pozornost bola inde: jedna zo zien este stala na ceste, mlada, pekna. A ako bola oblecena! Modra dzanfezova sukna, zivotik z cerveneho atlazu, pestra bozigrobska zastera, strieborne sponky. A na krku mala tazke retiazky, s velkymi zlatkami, ako aj rubelmi a mahmudijami. Kde sa vybrala tak vyparadena, na svatbu? Co za sialeneho otca to bolo, co ju bol pustil samu cez tie hory?

Шибил пристъпи по-напред, момата го гледаше спокойно и право в очите. Една отвесна черта беше се спряла между гайтанените и вежди, алените и устни потръпваха.

- Брей! - извика тя и крехкият и глас странно прозвуча сред плача на жените. - Да си вървите по работата, че знайте ли се! Не ви ли е срам, какво искате от едни жени!

При тия думи хайдутите, които не снемаха очи от алтъните на шията й, се спуснаха към нея и отдалеч протегнаха жилестите си ръце. Шибил махна с ръка и ги спря. После се обърна, изправи се на целия си ръст и отвисоко измери с очи момата. Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите и широки, като на кукла. И какъв кураж! Очите му заблещяха весело, наду го на смях. Но по-рано от него момата беше се разсмяла с глас. Лицето и светна, стана по-хубава и сега можеше да се види, че очите и са сини и зъбите бели. Шибил я гледаше учуден: какъв ще е тоя дявол?

Sibil pristupil k nej, dievcina mu hladela pokojne priamo do oci. Jedna vraska sa jej ukazala medzi celenkou a obocim, zatriasli sa jej pery.

- Hej! - zakricala, jej krehky hlas pritom podivne prerazal plac zien. - Si robte to, co viete! Ze vam nie je trapne obtazovat nejake zenske!

Pri tych slovach sa hajduci, ktori nemohli odtrhnut oci od zlatiek na jej siji, sa pustili smerom k nej a zdialky po nej natahovali svoje zilnate ruky. Sibil na nich mavol, aby ich zastavil. Otocil sa, vyrovnal sa, a zvysoka si dievca prezrel. Aka biela tvaricka! Stihla v pase, no bedra mala siroke ako babika. A ta odvaha! Oci sa mu veselo zablysli, skoro sa rozosmial. No este skor nez on sa rozosmiala sama dievcina. Tvar sa jej rozjasnila, opeknela, a v tej chvili bolo vidno, ze jej oci su modre a zuby biele. Sibil na nu udivene cumel: co je to za diabla?

Как стана всичко онова, което отпосле се случи, Шибил сам не можа да разбере. Жените се съвзеха и макар още плахи като кошути, надойдоха към него. Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми реката, в гората се обади птиче. Сам Шибил беше седнал на един камък, усмихваше се, слушаше брътвежите на момичето. Какво приказваше то? Един господ знае - думи, които не значат нищо, думи, които се забравят. Но как светеха очите и как беше приятно да я гледа човек. Настрана, укротени като по някое чудо, хайдутите бяха насядали и спокойно пушеха.

Ako sa stalo to, co nasledovalo, nerozumel ani Sibil sam. Zeny sa pozbierali a, sice stale plache ako maciatka, prisli k nemu. Uvolnil sa, dolu bolo pocut sum rieky, v lese sa ozvalo vtaca. Sam Sibil si sadol na kamen, usmieval sa, pocuval tie dievcenske blbiny. Co to rozpravalo? Pan vie - slova, co nic neznamenaju, slova, ktore sa zabudaju. No ako tie oci ziarili a ako prijemne bolo na nu pozerat. Stranou, krotko ako pod nejakym kuzlom, hajduci si posadali a pokojne fajcili.

- Та ти си Великокехайовото момиче - говореше Шибил. - Рада се казваш. Че как те е пуснал баща ти? И пременена, с алтъни, с тия върви махмудии... Аз ще ги взема!
- Бре, ще ги вземеш! Я да ми дадеш още, че ми са малко! Я виж - извика тя, като показваше с ръка, - я виж как ти се скъсал ръкава. Чакай, аз ще го зашия!

Шибил погледна ръката си, сложена върху тапанджата на пушката: червеното сукно наистина беше се скъсало. И преди той да разбере шегува ли се тя или не, видя я току пред себе си, виждаше мъха на бялото и лице, червените й устни и когато го погледнеше, очите и го заливаха с мека и сладка светлина. Усмихваше се и го гледаше дяволито, прибираше скъсания ръкав, а в устата си държеше игла и конец.

- Tak ty si to velkokehajovo dievca - povedal Sibil. - Volas sa Rada. To ako ze ta pustil von otec? Tak naobliekanu, so zlatkami a takymi mahmudijami... Ja ti ich vezmem!"
- Dobre, vezmes si. A potom mi ich este vratis, ze mi ich je malo! A pozri - zakricala, ukazujuc rukou - tu pozri, mas roztrhany rukav. Pockaj, zasijem ti to.

Sibil sa pozrel na ruku, polozenu na pazbe pusky: cervene sukno sa uz urcite potrhalo. A predtym nez pochopil, ci si z neho robi srandu alebo nie, videl ju len pred sebou, chlpky na jej bielej tvari, cervene pery, a ked sa na neho pozrela, oci sa jej zaliali makkym a sladkym svetlom. Usmievala sa a hladela nanho diabolsky, zobrala do ruk roztrhnuty rukav, pricom v ustach mala ihlu a nit.

- Не мърдай! - сгълча го тя. - Започвам. И тури нещо в устата си, та да ти не зашия и ума. Барем да го имаш!

Засмяха се всички.

- Слушай - продължаваше Рада, - да се ожениш, че да има кой да те кърпи. Да не ходиш такъв окъсан, като...
- Като какъв?
- Като циганин!
Шибил се понамръщи. Жените плахо се спогледаха.
- Да се оженя - каза Шибил, - ама момите не ме искат.
- Ба, ще те искат. Такъв ерген!
- Е, хайде, вземи ме ти!
- Кой? Аз ли? През дол бяга, цървул стяга, що е то? Хайдутин. Не, не ми тряба. Хайдутин не искам.

Шибил пак се намръщи. Рада срещна умолителните очи на жените и бързо рече да се поправи:

- Може, може... земвам те. Трябва само да питаш Велико кехая.

И като помълча малко, тя прибави:

- И кърсердарина Мурад бей... Готово. Виж ли как го заших - каза тя и пусна ръкава, - да ме помниш, да го носиш по живо, по здраво...

Шибил я погледна и се засмя. Те поприказваха още, после жените си тръгнаха и Шибил ги придружи чак дотам, дето се свършваше гората и започваше полето.

- Netrep sa! - vynadala mu. - Zacinam. A daj si nieco do huby, ta nech ti zasijem aj rozum. Ak teda nejaky mas.

Vsetci sa zasmiali.

- Ty pocuvaj - pokracovala Rada, - ved sa ozen, nech sa o teba niekto stara. Nech nechodis taky potrhany, ako...
- Ako co?
- Ako cigan!
Sibil sa zamracil. Zeny sa placho pozreli na seba navzajom.
- Ozenil bych sa - povedal Sibil, - no zenske ma nechcu.
- Ba, ale budu chciet! Takeho suhajka!
- A hajde, ty si ma zober!
- Kto? Ja? Cez dolinu beha, natahuje si sandale, co je to? Hajduk. Ne, ne mi treba. Hajduka nechcem.

Sibil sa zas zamracil. Rada si vsimla prosebne pohlady zien a rychlo sa poopravila.

- Dalo by sa... zobrat si ta. Treba sa ale spytat velkeho kehaja.

Na chvilu sa odmlcala a pokracovala:

- A kirserdara Murad-beja... Hotovo. Pozri, ako som ti to zasila - povedala a pustila rukav, - nech na mna myslis, nech ho nosis v zdravi...

Sibil na nu pozrel a zasmial sa. Este sa rozpravali, ked sa zeny pustili dalej a Sibil ich odprevadil az tam, kde koncil les a zacinalo pole.

Когато се случи това, беше пролет. Тук-таме само из долищата беше се раззеленила прясна букова шума, а по другите дървета имаше само пъпки. Шибил се връщаше в планината и още се усмихваше. След него вървяха хайдутите, гледаха в земята и мълчаха. Черен гарван прелетя над тях и заграка - лош знак! Шибил не забеляза, но хайдутите се събраха накуп и си зашушнаха нещо. Жена беше се изпречила на пътя им, хубава жена, а всичко това не предвещаваше нищо добро.

Bola jar ked sa to stalo. Kde-tu sa uz po dolinach zeleneli cerstve bukove listia, no na inych stromoch boli puky. Sibil sa vratil do hor a este sa usmieval. Za nim hajduci sli mlcanlivo, so sklonenym pohladom. Cierny havran preletel nad nimi a zakrakal - zly znak! Sibil sa tym nezdrzoval, no hajduci si nieco suskali medzi sebou. Zena sa im vplietla do cesty, pekna zena, a to nevestilo nic dobre.

Мина се още някое време, стопли се повече. Цъфнаха дивите сливи, разлистиха се крушите и един ден, сред топлия въздух и сред слънцето, закука кукувица. Както беше обичай, Шибил започна да брои, за да види колко години ще живее, но после се замисли за възрастта си и му се стори, че е вече стар. Спомни си Рада и се усмихна: "Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко и прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!" И той я виждаше тъй, както беше я видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. "Не игла - помисли си пак Шибил и въздъхна. - Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!"

Presiel este nejaky cas, oteplilo sa. Vyrasili dive slivky, hrusky podrastli, a jedneho dna, v teplom vzduchu pol slnieckom, zakukala kukucka. Ako bol navyknuty, Sibil zacal pocitat, kolko rokov este moze zit, no potom sa zamyslel nad svojim vekom a hned sa mu zdalo, ze je uz stary. Spomenul si na Radu a pousmial sa: "Aka podivna kombinacia - pomyslel si, - zena, dieta aj diabol! A ako jej vsetko ide; povie nieco - a je to rozumne, spravi nieco - a je to pekne!" A tak si ju predstavoval, ako ju vtedy bol uvidel, ked drzala ihlu s nitou v ustach, pozerajuc nanho s usmevom. "Nie ihla - pomyslel si zas Sibil a povzdychol si. - Noz moze mat rovnako v ustach, a nim by mohol clovek lahko umriet!"

Тъкмо в това време минаха търговци и хайдутите ги спряха. Изплашени, прежълтели като смин, те едва се крепяха върху седлата на конете си и чакаха да чуят какво ще рече Шибил. Но Шибил не ги накара да отворят дисагите си, нито потърси какво има в кемерите им. Отдалеч той отваря приказка за туй, за онуй, споменава за Велико кехая и най-после заговорва за Рада. Хайдутите гледат в земята и изгарят от срам. Шибил пуща търговците да си вървят, изпраща ги донейде и високо им заръчва да носят много здраве на Рада.

V tom presli obchodnici a hajduci ich zastavili. Uplaseni vybledli ako jasmin, pomaly sa vystverali na sedla a cakali, co im povie Sibil. No Sibil im nezacal rozkazovat, aby si otvorili vaky, ani si nepozrel, co maju v mescoch. Z dialky porozpraval o jednom, o druhom, spomenul velkokechaja a nakoniec zacal hovorit o Rade. Hajduci sklonili zrak a zahanbili sa. Sibil pustil obchodnikov nech si idu, poslal ich niekam a porucal im, aby pozdravili Radu.

Хайдутите вече не продумаха на Шибиля, нито смееха да го погледнат в очите. И когато вечерта се прибраха в планината на върха на Сините камъни, между орловите гнезда, и Шибил си легна и заспа, те останаха около огъня и си приказваха. Планината си беше същата, убежището им беше сигурно. И все пак те бяха неспокойни и плахо се оглеждаха наоколо. Изкрещи някъде лисица - стори им се, че човек се кашли; изпука някоя съчка - мислят, че иде някой. И те по-близо се навеждат един към друг, шепнат си и гледат как Шибил се върти в съня си, как пъшка и приказва нещо. Тогава те станаха и се застягаха за път. Не го убиха, но избягаха от него, както се бяга от чумав."

Hajduci uz nehovorili so Sibilom, ani mu nesmeli pozriet do oci. A ked sa vecer vratil v horach na vrchu Modrych kamenov, medzi orlimi hniezdami, a Sibil si lahol a zaspal, ostali okolo ohna a rozpravali sa. Hora bola rovnaka, ich utociste bolo bezpecne. No aj tak boli nepokojni a placho sa obzerali naookolo. Ako zajacala niekde liska - zdalo sa im, ze clovek zakaslal; ako praskol konar - mysleli, ze niekto ide. A radsej si sadli blizsie jeden k druhemu, sepocu si a pozeraju, ako sa Sibil vrti a sniva si, ako dychci a mrmle nieco. Vtedy vstali a pripravili sa na cestu. Nezabili ho, no usli od neho, ako od moru.

Шибил остана сам. И тогава парите от царските хазни, които беше обирал, пръстените, измъкнати от ръцете на живи и на умрели, златото и среброто от черкви и манастири - всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико кехая, все подаръци на Рада. Скъпи подаръци за всяко "много здраве" от нея. Но ето, той получи хабер, който го замая: Рада го викаше да слезе в село; баща й им даваше благословията си, Мурад бей му прощаваше. И в знак, че думата му е вярна, кърсердаринът му пращаше божигробски броеници от кехлибар.

Sibil ostal sam. A vtedy peniaze z kralovskej pokladnice, ktoru ukradol, prstene, stiahnute z ruk zivych i mrtvych, zlato a striebro z kostolov a klastorov - vsetok majetok, co bol polupil a skryl v jaskyniach a butlavinach, vsetko to potieklo do velkokechajovho domu, vsetko darceky Rade. Drahe darceky za kazdy pozdrav od nej. No v tom, dostane spravu, ktora ho omraci: Rada ho vola, aby zliezol do dediny; otec ze im zehna, Murad bej mu prepacil. A na znak, ze to myslia vazne, mu kirserdar poslal bozigrobsky jantarovy ruzenec.

Дълго време Шибил мисли дали това не е примка. Всичко, което имаше, беше го дал. А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъмня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самодивското цвете. Из долищата се понесе дъх на люляка и на липи. И когато в усоите проехтя ревът на рогач, а в Старата кория загукаха гриви гълъби - корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си, и тежка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село.

Sibil rozmyslal dlho, ci to nie je pasca. Vsetko, co mal, uz dal. A les sa rozzelenal, potazel a potemnel, polany sa pokryli vysokou travou, rozkvitol bozur i jasenec, kvetinka vil. Z dolin sa niesla vona orgovanov a lip, a ked sa hajmi prehnal rev jelenov, a na Starom kopceku zahukali dive holuby - kamen, na ktorom si Sibil vecer lihal, mu bol pritvrdy, a puska sa mu zdala tazka. Nemohol vydrzat a vydal sa do dediny.

Когато потегли от Сините камъни, беше пладне, когато слезе долу на пътя и се обърна назад, върховете на планината и канарите по тях бяха се зачервили от залеза на слънцето. Но орлите още се виеха пред белите сипеи и каменните стени на урвите. Тия орли, които бяха навикнали на леш и които често пъти, кацнали на някоя скала, ръфаха човешки меса. Мръкваше се, в долищата се спускаше синкава мъгла, по баирите лазеха дълги сенки. Планината беше се спотаила, тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибиля и питаше: къде? Домъчня му на Шибиля, съмнението като червей загриза сърцето му. Той седна на един камък и се замисли.

Ked zliezol z Modrych kamenov, bolo poludnie, ked zliezol z cesty a pozrel naspat, vrchy hor i skaly po nich scervenali od slnka. No orly este sa este niesli pred bielymi zrazmi a kamennymi stenami. Tie orly, ktore si boli zvykli na mrsiny a casto, na nejakej skale, si pochutnavali na clovecine. Stiemvalo sa, v dolinach padala husta hmla, po kopcoch sa potiahli dlhe tiene. Hory sa stali tajnymi, tichymi, zamyslenymi, ako by pozerali za Sibilom a pytal sa: kam? Nostalgia, zle svedomie tazilo Sibilovo srdce. Sadol si na kamen a zamyslel sa.

И всичко пак прекара през ума си, всичко премисли. Когато повдигна очи, месецът беше изгрял. Друг свят виждаше пред себе си Шибил и друга беше станала планината - разстлана нашироко, мътна, изгладена като синя стена, загърната в бяло було. В черни сенки се спотайваха горите, от поляните идеше хлад и бяла мъгла пъплеше по тях и се извиваше като змей. Някъде в мрака светваше светулка, написваше с огнена черта някакъв знак, някаква тайна дума, и угасваше. А дълбоко в дола нещо пееше - реката ли беше това? - пееше тъй тихо, тъй хубаво.

A vsetko si nechal prejst umom, vsetko premyslel. Ked zdvihol oci, mesiac uz bol vysiel. Sibil videl pred sebou iny svet a ine hory - rozlozene nasiroko, mutne, uhladene ako modra stena, zavinuta v bielom zavoji. V ciernych tienoch sa lesy stali tajomnymi, z polan isiel chlad a biela hmla sa po nich ponevierala, vijuc sa ako had. Niekde v mrakoch sa zaskvela svetluska, napisala ohnivou crtou nejaky znak, nejake tajne slovo, a zhasla. No hlboko v doline nieco spievalo - zeby rieka? - spievalo ticho, no krasne.

Шибил гледаше пред себе си и мислеше. В очите му, като къси жълти жици, се чупеха лъчите на месеца, искряха и се сплитаха в някакъв смътен образ, който ту се явяваше, ту се изгубваше. Но Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.

Sibil hladel pred seba a rozmyslal. V ociach sa mu lamali mesacne luce, ako kratke zlte nitky, skrucali sa a splietali v nejaky smrtelny obraz, ktory sa tu ukazal, tu zas stracal. No Sibil videl jasne dve oci, ktore nanho pozeraju, jeden usmev, ktory ho mami. Vstal, pohol sa smerom k tym ociam a usmevu a uz sa neobratil.

Три предпазливи удара, тихо пошепнато: „Аз съм, Мустафа", вратата се отваря и той влиза в бащината си къща. На огнището гореше огън, сенки играеха по стените. По главите на пищовите на Шибиля, по паласките и пискюлите на вулията му блясват отражения. Висок и снажен, къщата сякаш беше тясна за него. Той срещна очите на майка си и разбра всичката тревога, която я мъчеше.

Tri opatrne udery, ticho posepkane: "To som ja, Mustafa", otvoria sa dvere a on vliezol do otcovskeho domu. Na ohnisku horel ohen, tiene sa hrali po stenach. Po hlaviciach Sibilovych pistoli, po nabojoch sa leskli odrazy. Domcek mu bol, vysokemu a silnemu, akoby pritesny. Stretli sa mu oci so svojou matkou a pochopil vsetko, co ju trapi.

- Мустафа - каза тя, - защо дойде? Ще идеш ли там?
- Ще ида.
- Ще идеш! Кога?
- Утре.

- Mustafa - hovori, - preco si prisiel? Pojdes tam?
- Pojdem.
- Pojdes! Kedy?
- Zajtra.

Старата жена познаваше добре сина си и знаеше, че е излишно да настоява, да го раздумва. Тя седна край огъня, обхвана с ръце коленете си, потопи очи в земята и зареди:

- Мустафа, от три дни сеймените на кърсердаря леят куршуми и точат ножовете си; опитват ги с пръст да видят дали са остри, косъм да спуснат върху тях, косъма ще разсекат. И сучат мустаците си и гледат към нас... Мустафа, нещо лошо има да стане.

Stara zena svojho syna dobre poznala a vedela, ze je zbytocne, aby nastojcila, aby ho prehovarala. Sadla si na kraj ohna, dala si ruky okolo kolien, skloni oci a povie:

- Mustafa, tri dni kirserdarovi sejmeni odlievaju strely a brusia noze; skusaju ich s prstami, ci su dost ostre, ked nan hodia vlas, rozsekne sa. A madlia si fuzy, pozeraju na nas... Mustafa, moze sa stat nieco zle.

Шибил се обърна и я погледна, но погледът му беше такъв, че тя не знаеше дали той беше я чул и дали беше я разбрал. Тя се спотаи и не каза вече нищо.

Sibil sa otocil a pozrel na nu, no jeho pohlad bol taky, ze nevedela, ci ju bol pocul alebo rozumel. Stisila sa a uz nepovedala nic.

А Шибил се разпасваше и сваляше от себе си пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки - всичко това, което за него беше вече тежко и непотребно бреме.

No Sibil sa odpasal a zlozil svoje pistole s pozlatenymi rukovatami, prezdobene noze, s postriebrenymi posvami - vsetko, co bolo pre neho uz tazke a nepotrebne bremeno.


*



Горе, на Черковното кафене, до разтворения прозорец седят кърсердаринът Мурад бей и Велико кехая. Беят е намръщен, мълчи и замислено смуче чибука си. Но Велико кехая е весел, той ходи из стаята, размята дъното на широките си шалвари, час по час вади от пъстрия си копринен пояс голям като топка часовник, поглежда го и пак го скрива. После потрива ръце и дума:

Hore, v Cerkovnej kaviarni, sedia pri okne kirserdar Murad-bej a velkokechaja. Bej sa mraci, mlci a pobafkava si z fajky. No velkokechaja je vesely, zameta sirokymi nohavicami, obcas vytiahne zo svojho pestreho, konopneho opasku hodinky, velke ako lopta, pozrie nan a zas ho skryje. Potom si zmadli ruky a duma:

- Всичко е наредено, бей ефенди; гледай си работата, вълкът е в капана...

- Vsetko je pripravene, bej efendi; staraj sa o svoje veci, nas vlk je v pasci...

На масата пред кърсердарина са сложени две кърпи: бяла и червена. Това са условните знаци за сеймените, скрити в пусия. Ако беят развее от прозореца бялата кърпа, това значеше милост, ако развееше червената, значеше смърт. И те чакат и поглеждат към улицата. Никой не се вижда. На портата не е излязла Рада, нито Мустафа се вижда да иде. Велико кехая не може да се стърпи и се завтича до къщи.

Na stole pred kirserdarom lezia dve satky: biela a cervena. To su dohodnute znamenia pre sejmenov skrytych v zalohe. Ak bej ukaze z okna bielu satku, znamena to milost, ak cervenu, znacilo to smrt. A tak cakaju a pozeraju do ulice. Nikoho nie je vidno. Ku vratam nevysla Rada, ani Mustafa sa nezda ze by siel. Velkokechaja nemoze vydrzat a zabehne domov.

- Е? - пита беят, когато той се връща.
- Всичко е наред. Облякла се е в най-хубавата си премяна, ален атлазен елек, синя джанфезена рокля. Също тъй, както беше се облякла, когато я пратихме в планината. И жена нали е - гледа се в огледалото, пише веждите си и се смее.
- Какво ще се смее - казва сърдито беят, - не знае ли какво има да стане?
- Знае, как да не знае.
- Ти каза ли и всичко?
- Хм... всичко не и казах, можеше ли? Ама не! Всичко и казах, всичко. Ефендим, не бери грижа, работата е наред.

- No? - pita sa bej, ked sa vratil.
- Vsetko je v poriadku. Obliekla sa do najkrajsich siat, cerveny atlasovy elek, modra dzanfezovana sukna. To iste, co mala, ked sme ju poslali do hor. Je z nej zenska - sedi pred zrkadlom, zvyraznuje si obocie a smeje sa.
- Preco sa smeje - pyta sa nahnevane bej, - nevie, co sa stane?
- Vie, preco by nevedela.
- Ty povedal si jej vsetko?
- Hm... vsetko nie, ved ako? Vlastne nie! Vsetko som jej povedal, vsetko. Efendi moj, nemaj strach, vsetko bezi v poriadku.

Минава още час. Никой не иде. Велико кехая тича пак към къщи, бави се там сега повече и най-после се връща.

Prejde este hodina. Nikto ne ide. Velkokechaja bezi zas domov, bavi sa tam trochu dlhsie a napokon sa vracia.

- Е? - пита беят.
- Остави се, сега пък друго. Плаче. Дохождала оная вещица, майка му. Аз да бях я сварил, щях да я науча нея. Дохождала, ефендим, и кой знае какво ще е набъбрала. Сега чупи ръце и плаче. "Не давам, вика, косъм да падне от главата му. Ще му пристана, ще избягам с него в планината!" Ах, жени, жени! Тъй са те. Нейсе. Наредих я. Ще излезе. Ей сега ще я видиш на портата...

- No? - pyta sa bej.
- Hotovo, teraz zas nieco dalsie. Place. Ze dosla ta bosorka, jeho matka. Ze ked ju chytim, naucim ju. Ze dosla, efendi moj, a kto vie co jej nakecala. Teraz lame ruky a place. "Nedam, krici, aby ste mu co len vlasok na hlave skrivili. Pojdem s nim, uteciem s nim do hor!" Ach, zeny, zeny! To su ony. Nejde to. Povedal som jej. Ej teraz ju vidim pri brane...

Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му.

Kirserdar si hladi bradu a mlci. Modre kruhy z dymu sa mu ohybaju okolo hlavy.

Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.

No tamto! Rada stala v brane, zdolu isiel Mustafa. Kirserdar aj velkokechaja bezia k oknu, kryju sa za zaclonou a pozeraju so zatajenym dychom.

Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил - броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.

Mustafa kraca stredom ulice. Nad strechami, nad stromami hreje slnce. Dalej od spodku ulice je vidno hory, kde byval Mustafa carom. Nema zbrane pri sebe. No ako sa zmenil! Saty z modreho brasovskeho sukna, so surmou i zlatom. Stihly a vysoky, trochu schudol, trochu ocernely, no pekny a elegantny. V rukach si drzal jantarovy ruzenec a kyticu cervenych karafiatov - ruzenec od beja, karafiaty od Rady. Je blizko, pozera sa k Rade, pozena na nu a usmieva sa.

Беят мачка бялата си брада и дума:

- Какъв юнак! Какъв хубавец!
- Кърпата, бей ефенди, кърпата! - вика Велико кехая.
- Какъв юнак - повтаря беят унесен, - какъв хубавец!

Bej si macka bielu bradu a dume:

- Aky junak! Aky krasavec!
- Satka, bej-efendi, satka! - vola velkokechaja.
- Aky junak - opakuje bej cely uneseny, - aky krasavec!

Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

- Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!
- А момичето ми! А честта ми! - вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа,

Velkokechaja schmatol cervenu satku a bezal k oknu. Bej ho chytil za ruku:

- Nie, corbadzi, taky clovek nesmie umriet!
- Ale moje dievcatko! A moja cest! - vola velkokechaja, vytrhne sa mu, dojde k oknu a zamava cervenou satkou,.

Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два - колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.

Zahrmeli pusky. Skla na oknach zazvonili, domy sa zatriasli, na zem akoby padol cierny tien. Sibil sa zastavil, strasny, krasny. Natrhol ruzenec, no karafiaty nehodil, skrizil si ruky na hrudi a pockal. Okamih ci dva - tolko co sejmeni potrebovali na to, aby si pusky znovu nabili. Z domov na spodku sa doniesol ostry piskot. Sibil sa nezatriasol. Druhy piskot sa ozval od velkokechajovej brany. Sibil sa otocil: to bola Rada. Bezala k nemu a rozprestierala ruky, ako by ho chcela ochranit, on ruky rozprestrel, aby ju objal. Znovu zahucali pusky. Sibil padol, najprv dopredu na tvar, potom na znak. Padla k nemu aj Rada.

И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.

A vsetko stichlo. Slnko ohrievalo kamene na dlazbe. Ako kaluz krvi sa medzi dvoma mrtvolami cervenal karafiat.

От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.

Z Cerkovnej kaviarne, z okna, niekto zufalo maval bielou satkou.


© 1999-2013, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух